„Ден като хиляда години“ не е приказка от 1001 нощ.

Това е ритмичен, фактологичен, драматичен текст, построен преобладаващо върху диалога.

Още в самото начало авторката ни поставя в един световен контекст – във времето и властта на една пандемия, на една повсеместна турбуленция. Психотичният свят в огледалото на страховете си. Един капан, който всички все още се опитваме да забравим.

Това е роман, в който вали дъжд. Дъждът присъства неизменно в мизансцена на действието като синхронизиране на природата с водовъртежите от хора, посоки, предателства, вътрешноличностни и общочовешки катастрофи. Дъжд, дъждец, порой… – огледала на човешките валежи и обобщаваща патина на световния колапс. Или потребност от пречистване… Дъждът се просмуква в човешката кал. Ще я отмие ли?!

На фона на този ракурс към едни от най-абсурдните времена, в които все още живеем, се разгръща историята на героите. През тази история преминават мотиви за прекъснати човешки връзки, разколебано доверие, политическо напрежение и лични загуби.

Героините на Албена Борисова от първия ѝ роман до сега са надарени с необичайни и запомнящи се имена: Безценка, Линджа, Севета.

Севета се движи като в полусън между своите страхове, външния хаос и умората от непрекъснатата борба с вируса, с обкръжението си, с административния протокол, но и с гласа на интуицията си, на мистичните преживявания и прозрения, в които я хвърля животът.

Хаосът е озвучен от коли, хора – движещи се във всички посоки, напрежение и категорични словесни изстъпления. Светът е спрял. Наситена, широкомащабна, сюрреалистична картина на света. Сънища и реалност се преплитат в потока на повествованието и размесват границите си. Сякаш влизаш в един сън и се събуждаш в друг. Като някакъв пътешественик „По пътя на копривата“ – заглавието на втория план на действие в текста или роман в романа, огледално отражение на събитията.

Вероятно на идващите поколения, които не са преживeли този мащабен абсурд, ще се стори, че началото на книгата е една невъобразима хипербола. От опита на преживяното и дистанцията на времето обаче всички тези детайли, събрани на едно място, изглеждат гротескни, но и напомнят, че бяха точно такива.

През привидно социалната насоченост на романа преминава специфичната конфликтна същина на обществения живот. Това е художествено осмислено чрез криминалната нишка в сюжета. Криминалната история е и като отражение на обърканите, често непоследователни човешки взаимоотношения. Един разказ за уязвимостта, несигурността в търсенето на остров/въздух/смисъл – в период на повсеместно разпадане. Вътрешни и външни разпокъсвания.

Динамиката в романовата структура идва от диалоговата композиция. Тук основата на действието не е условност, а синхронизация между хаоса и връзките между хората – груби, нащърбени, невротични. Образите напомнят образи в драматургично произведение. Те действат, за да се разкрият и разкривайки се увеличават ритъма на действието. Налице са резки емоционални турбуленции в комуникацията на героите. Острите диалози засилват конфликтността и внушават напрежение. Героите сякаш се движат като сомнамбули – ту се губят, ту се намират, спомнят си, страхуват се, влюбват се стихийно, търсят надежда.

Криминалният мотив подчертава кривата линия на човешките взаимоотношения  – хаотични, непредвидими. Една динамика на разпада, на изгубването на опорите. Човешките взаимоотношения дерайлират. Колебаят се между истина и лъжа. Читателят има усещането, че някои от героите страдат от раздвоение на личността, демонстрирайки поведение, характеризиращо се с емоционален хаос и словесна неуравновесеност. Водещо е разследването на тайна, която сякаш е причинена от тези катаклизми. Хиперболизирана патология на човешкото. Лъжите, пропаданията – персонализация на манипулациите, престъпленията, изстъпленията, внезапните „любовни капани“ дори – всички тези елементи в романа поставят въпроса: Животът ли е крив или човекът?

И в този хаос от човешки безумства сякаш единствените чисти неща са природата, вятъра, животните и… призраците. Единствено мистичният ореол на атмосферата извън градския шум. Вярна на себе си, да внушава напрежение и да предизвиква любопитство, авторката насища романовото пространство с една галерия от мистерии и загадки, неочаквани проявления на абстрактния свят.

В Трънския край, където героите често намират пристан, съществува една вселена от митове и легенди – място, където явленията с магичен характер са напълно в реда на нещата. С тези елементи в романовата структура – отвъд границите на реалността – действието сякаш се оттласква от подменената действителност и взима въздух, пречиства се, извисява се. А може би това служи и като контрапункт. Нашепване, подсказване, отзвук. Два паралелни свята – отсам и отвъд. Единият наситен с фактологична перспектива, характерна за журналистиката, вплетена в диалози и сюжетни ситуации, които понякога звучат като скрити репортажи, пренесени в романов контекст, и другият – мистичен, метафоричен, насочващ, подсъзнателен, извънтелесен, населяващ същото това пространство. Светът на сенките.

Двата свята съществуват органично. Мистичното придава дълбочина и е вид рефлексия. Единият не обяснява другия. Само засилва контрастите. Отдалечавайки се от въртележката на живота, природата заговаря на друг език.

„Ден като 1000 години“ е един бързо случващ се живот. Всеки фрагмент от тази външна и вътрешна „Герника“ е изобразен без да бъде конкретно назован. Читателят може да се запита – необходимо ли е да изживява картината на пандемията отново и отново. С всичките ѝ бутафории, безумства, смърти и лъжи. Къде между всички тези адове човек да намери покой за психиката си, за мотивите си да остане човек?! И понеже „това хората са като държавите“, както казваше Иван Радоев, пандемията е само външен израз, имитативна магия на случващото се вътре в човека, на неговата объркана нравствена архитектура. Той отдавна се е изгубил. Разпаднал се е на нокти и дъжд. Затова му е необходимо, затова ни е необходимо напомняне или посока.

Книгата е своеобразно съчетание между роман и свидетелски разказ, между криминално-любовна история и обществен коментар, между реализъм и мистицизъм. Тази амбициозна комбинация показва стремежа на автора да улови сложността на времето и човека в него. За читателя остава избора – да го разбира, да му съчувства, да го отрича или да го промени.

Росица Ангелова