Нагоре към себе си

С чувствителност и усет към детайла, София Стойнева продължава да събира света в своята богата словесна градина.

Втората ѝ книга „К а ч и  с е  п о – н а г о р е!“ създава атмосфера на съпричастност. Съпричастност към себе си, към собствените си предели, низини и височини. Изследва взаимоотношенията, причините за човешките грапавини. Предизвиква читателя да изпита съчувствие към човека, към неговите лутания, самота, тревоги или призраци от миналото. Напомня му, че паяжината на живота е примамка и рядко четирилистна детелина. Наблюдавайки героите си сякаш от върха на планината, но и отвътре – откъм изтънелите тъкани на милостта, добрината и надеждата, авторката ни разказва един свят на подвижни пясъци. Светът, в който живеем. С едра шпакла насипва креатурите на лицемерието, пошлостта, меркантилността, самомнението, пристрастията и плитчините. Често прибягва към паралели между природата и развитието на действието. Езикът на невидимото се проявява в елементи от пейзажа, което създава синхроничност и същевременно говори на читателя за единството, напомняйки, че всяка история, дума или движение могат във всеки един миг да създадат света или да го срутят.

Героите са своеобразни огледала, в които често оглеждането е болезнено, но може да носи и компонент на катарзис. Тематичният кръг е многоспектърен. Това, че някои теми биват повтаряни от различен ракурс е само похват, който авторката използва, за да подчертае универсализма на конфликтите: между родители и деца, между възпитание и оцеляване, между грубостта като модел на поведение и приемането като възможност.

Съдържателният обхват включва темата за различните нюанси на свързаност между хората, за ценностите и приоритетите, за саможертвата, за липсата на диалог, за разбирането и неразбирането. Изпъкват неравноделните тактове на живота и поставят въпроса за смисъла.

Темата за загубата на надежда, за безизходните мисловни модели, за отхвърлянето, но и за внезапното приятелство и близост също са разгледани художествено.  Разказите са скици от натура на бита, който съдържа в себе си и бъбривостта на социума, и отчуждението на човека от доброто, но и светлите пориви на надеждата, доверието и споделеността.

Авторката често внушава на героите си потребността от трансформация, набляга на качества, които предизвикват конфликти и героят е длъжен да реагира, да обмисли света, да провиди зад обичайното и да се качи някъде… „по-нагоре“ в себе си.

Росица Ангелова